Слънчогледи, впепелени трепети. Слънчогледи, без мяра и мира обичали…♥ Блага ДИМИТРОВА
(Still Life: Vase with Twelve Sunflowers, 1888, Vincent van Gogh)
СЛЪНЧОГЛЕДИ
Опожарен до шушка пейзаж.
Слънчогледи - черни основни,
забучени до очните ми дъна.
Пръстта се пропука, спечена
на кирпич от зной като в ад.
Преди да узрее иззобано зърно
от лъчите с отвесните човки.
Смили се, ястребе, гневно Слънце!
Огромен слънчогледов клематориум
дими от тъмни зори до избелелия зенит.
Слънчогледи, в внушаемост захласнати,
тази вечер сияещи слънцепоклонници,
а през днешния ден - живи въглени.
Сред сивотата въгленът свети
с изпепеляваща чернота.
Избодени очите ви влюбени,
черен трънен венец на челата ви
под черното венчило със Слънцето.
Подведе ви сляпата религия,
изневери ви румената Зора.
***
Слънчев удар е любовта,
безоблачен удар е гибелта
в тоя огнен Юг.
Птицо моя, ще тупнеш
от въздушната кула,
както камък в прахта
с пукнато недопято сърце.
От човката ти ще рукне
струйка алено - Ах!
Зноят още момент ще трепти
от пресекналия ти глас.
И ще сглъхне тихнина.
Но додето духът ти
към момента се точи, към момента
в паяжинна нишка,
опей, оплачи, ограчи
окадения пъкъл!
***
Слънчогледи, нестинари в транс
върху жаравата на жегата.
Все още ли енергично вярвате,
самозапалени от екстаз?
Все още ли са вперени в химери
изгорелите ви гледци?
На пресечен разпит
сред земя и небе
разкалено до кръв мълчите.
Слънчогледи, свели сбръчкани,
въглищни облици на остарели икони
в унищожен от нашествениците олтар.
Възходящи оттатък входа на хоризонта,
тлеещи в пещите на горещниците,
наръчи запалки за Изгрева,
еретици с ореоли от зной.
Не дадохте тил на Слънцето.
Превръзка не сложихте на очи.
***
Мирис на изгоряло,
който се трансформира в спомен,
и спомен, който се трансформира
в утрешна светлина,
преди да се е разсъмнало.
Връстници мои в земята!
Запалихте огън
и станахте пепел,
към момента топла в мен.
Словата ми - сянка на огъня.
Разхвърчаха се искри-оси
пред очите ми.
Осъдена да изпитам
обич споделена на сън.
До среднощ - към момента пламък.
На утрото - изпепеляла.
***
Слънчогледи, без мяра и мира обичали,
без съмнение, без обиди,
без никакви ангажименти,
без страх от разрушена орис.
Боси през ръждивите гвоздеи на стърнищата,
ни един от строя не се е отлъчил,
ни един от клетвата не се е отрекъл,
ни един не я е проклел.
Задружно в огъня сте се хвърлили,
влюбени от корена до безкрая.
Нима любовта ви умъртви?
Слънчогледи, люти рани от обгаряне,
поръсени с пипера на припека,
прониквате ничком в моя живот.
Присаждам ви кожата си,
цялата в обриви от болежка.
При досег ме парва с лумнала грива
суховеят - духач на задухата.
Додето погледът стига -
омара над затишие.
И единствено сърцето ми необичайно разцъфва,
докоснало тази тайнственост на пристрастеността.
***
Искам огъня да угася
в хладната река на забравата.
Пресъхнаха всички реки.
Само една към момента струи
в стръмните подмоли на сънищата.
Син Дунаве, в сенките стой!
По окървавените ти талази
плуват слънчогледи-удавници,
обърнали нагоре лица.
Колко вода е изтекла до през днешния ден
в талвега тегав на времето.
Кръвта не стана вода.
Нека болката се угаси
в по-силната болежка на загатна.
Днешната да се угаси сама
в още по-силната утрешна,
в още по-силната сетнешна.
Тъй болежка болката да гаси,
доде текне жива вода.
Само ти не угасвай, Любов!
***
Слънчогледи в мъката на огъня.
От небосвода на най-високия фундамент
бронзоглавият ваш кумир свети
в кървясали езици от пламъци,
прежуря и бълва разплавена лава.
А вие, обезверени мечтатели,
в блаженството на обожанието,
в озарението на илюзиите,
в екзалтацията на призванието,
от личния си ентусиазъм попарени,
приехте гибелта с благослов.
Слънчогледи с корони и корени от нагар.
Не бихте сменили за нищо на света,
за безстопанствен дебелосенчест дворцов чертог
определеното от вас гордо горнило.
Вие в никакъв случай няма да се поучите
от парливия опит, ентусиасти,
с глави на ръжени побити.
Ще пребъдете слънчогледи
и нине и присно и во веки веков.
И всеки си носи жигосан
върху челото кървящо клеймо
на страдалец за религия.
***
Де да бяхте бодливи кактуси,
как-как - щяхте да оцелеете всячески
в непробиваемите таралежови кожи.
И щяхте да изсмуквате крепко
до капка-капчена сетните сокове
от родната издъхваща пръст.
***
Слънчогледи слънчасали.
По жетвено пладне - жертвен обряд
на самоизгаряне от обич.
Без фойерверки. Без фанфари.
Без понпозни пози за апотеоз.
Всяка въздишка - задушена в зародиш.
Нажежени стожери на нежността.
Загадка и близка ми е вашата зодия.
Познавам жътви - жертвени клади.
Познавам вършитби - въздушни миражи.
Познавам жреци - изгорели щурци.
***
Изведнъж в глушината злокобно
проеча на пречупено.
И като че ли се продъни земята
в безмълвие...
***
А хищница - сушата шета ли, шета
с опърлени, прашни поли
7 по 7 по 7-годишна опърпана магьосница
от детството ми към момента,
жълто премижала в маранята,
сипе огън и жупел
по сипеи и съсипни,
подслушва по какъв начин глъхне под шепата й
изнемощелият пулс на земята.
Дотляваща пустота, простряна
от контури с въглен небосвод
до зачертаното бъдеще...
***
Пътят от пламъка до пушека
е толкоз къс,
колкото от фантазията до покрусата.
Отблъскването сред два огъня
може да бъде по-силно,
в сравнение с сред огън и лед.
Търсех погледа ти, обич,
с цел да се удавя в него,
както мушица в пламъка.
***
Слънчогледи, неизлечими наивници,
привели луди глави доземи в зноя.
Дали си посипвате темето с пепел,
или в сетен реверанс целувате
горещата сгур на угарите
след стъпките на своя идол?
Чернооко ли бръкнахте в слънчевия кошер,
та роякът лъчи се разжужа и жили?
Крушенци на изсъхнало измежду необята
от единия до другия бряг на лятото.
Къде ви е нежния остров на Блажените?
Потопен ли е топлият остров Утопия?
***
А нейде там в пустоша
единак слънчоглед,
измежду стърнище пропуснат,
към залеза зинал,
разсеян до такава степен,
че самичък замязал на слънце
от детска рисунка,
иззобан от свраките,
сипаничав, усмихнат цялостен
с усмивка - мимика на рев.
Защо ли те пощади сушата?
Мой шантав другар,
ни от щурци разтушаван,
ни разсейван от самолети
със изсъхнал, бездъжден гръм.
Най-злочестата орис -
полумъртъв, полуизгорял,
финален от своите,
да спомняш в комплициран ред:
разцветът беше за на следващия ден,
за през вчерашния ден ще бъде зрелостта,
а през днешния ден е в никакъв случай.
***
Слънчогледи, догаря, догаря фитилът до края.
Топят се свещите на сълзи от сажди.
Все още благоговейно обърнати,
към момента от жад залитащи
за жестоката милувка на своето провидение,
с лица - черни маски на дребни слънца,
приковани в кратера на окото му.
Не ви ли стига в казана на зноя
като грешници да врите в катран?
Все още ли пеете осанна на Слънцето?
***
А самото Слънце пламти ли, пламти
в паломничество към далечно,
още по-изгарящо Слънце-гигант
измежду галактичните клади
на всемирния Слънчогледиум.
***
Слънчогледи, на факли самообречени,
в еуфорията на фанатизма,
в магията на мита.
Ах, този огън проръбя белег
вечно в пазвата на паметта.
Над рижата козина на стърнищата
се стеле пресушена, давеща тишина
като дим, застоял над пепелища
от бащините огнища.
Бич божи за обожанието.
Искра божия за обичта.
Слънчогледи, от плам вкочанени копнежи.
Слънчогледи, впепелени трепети.
Слънчогледи, кьорав посев от очи.
Слънчогледи, златни компаси в полята.
Осмеля ли се да ви осмея,
на ресниците ми парят сълзи.
Понеча ли да ви оплача,
на устните ми запърхва химн.
Многая лета...
Лято, 1985
Добруджа
Картини: Still Life: Vase with Twelve Sunflowers, 1888, Vincent van Gogh, Neue Pinakothek, Munich - en.wikipedia.org
